В случая е читалище /за съжаление не единственото/, а можеше да е училище, старо военно поделение, изоставен дом. Въпросът е за Разрухата – откъде това желание, откъде тази сила и енергия да рушим?! Равнозначно и равнопоставено, като физическо усилие на това да творим. Но се избира другото…защо…народопсихология, сбъркано усещане за мощ, величие, значимост?! И къде е дефектът в чипа/кода, защо сега се изявява и до кога? И още и още…жалко, страшно и жестоко.
Да, Boyan Dimitrov,може би вече читалищата са „прочетена книга с предизвестен край”. Последния месец все по-често се питам как да не се случи и струва ли си да се удължава агонията. След като в една община от 8 хиляди души /официално, а иначе поне 16 000/ не можем да продадем 200 билета за една чудесна театрална постановка, след като за същия този месец бяха изпокъсани над 50 афиша, които я рекламират…пак стигаме до онзи основен въпрос в началото – за Разрухата. И за още нещо свързано с тази консервативна институция, бореща се да се впише в модерността на съвремието – за последните мохикани в нея, които дори няма на кого да оставят това, което знаят и могат, по обясними и знайни причини. Дедите ни са казали: „Та ти казвам българино!
Кай се, кай се в своето читалище.
Себе си занеси там, детето си.
И детето на детето си.
И посвети го в наука и култура,
понеже читалището е твоят храм.
И го почитай!”
Ние какво ще кажем, за да ни цитират утре и дали ще ни цитират …